Четиво за 3 минути

Стотици книги са изписани по въпроса как “лошите” родители оставят неизлечими следи в психиката на децата си. Някои от нас сигурно са си блъскали главата над проблеми, породени от травми от миналото. Някои дори са ги обсъждали години наред с терапевта си. Други от нас са целеустремени, силни личности, които са преодолели и простили грешките на родителите си, но ето Ви изненада.

Добрите родители също травмират децата си!

Несъмнено е трудно или направо невъзможно да се определят границите на оптималната родителска роля. Но за целта на този разговор може да приемем че това което ще наричам “добър родител” е този, който няма дълбоки проблеми в полагането на грижа за детето си и полага усилия да даде най-доброто, на което е способен. Един средностатистически родител, така да се каже.

Ето няколко примера за неща, които родителите Ви сигурно са правели чудесно и все пак на един по-късен етап точно това вероятно е породило проблеми.

Добрият родител смята детето си за съвършено. Когато имате бебе, то е малко и безпомощно, има нужда от Вас непрекъснато. То се превръща в целия свят за Вас, виждате цялото съвършенство на вселената в този малък човек и правите всичко възможно да му го покажете.

Как това поведение на родителя би могло да създаде проблем!? Въпреки че безусловната любов е базово качество на добрия родител, то поражда нашата собствена илюзия за съвършенство. На един по-късен етап от живота си, когато трудностите ни карат да се борим сами за оцеляването си и подобряването на своя жизнен статус, ние се чувстваме непълноценни именно защото има неща, в които не сме съвършени. Несъзнавано у нас дреме идеята за едно прекрасно време от живота ни, в което сме били богове за някого, един вид, родени сме съвършени но сме изгубили себе си.

Така вместо да се борим да създадем от себе си едно по-адаптивно и зряло същество, се вайкаме защо нищо не върви както „би трябвало” и откриваме милиони дефекти в света около себе си, но никога вътре в нас. От тук се зараждат проблеми като вечното търсене на себе си, трудности в справянето с непредвидени ситуации, егоцентризъм и др.

Добрият родител се притеснява за детето си, но неговите страхове рано или късно се прехвърлят у детето. Докато израства, то действа безразсъдно и родителят си мисли, че ако не се страхува за детето си, то никога няма да започне да се пази само. Това обаче си има негативна страна. Рано или късно прекомерния страх и притеснение се интериоризират от детето. Любовта и близостта с родителя го кара да възприеме някои от неговите мисли и разбирания, както и най-големите му страхове.

Така, благодарение на грижата на родителите за нас, развиваме собствените си инстинкти за самосъхранение, но ако ни е натрапен прекомерен страх за съществуването ни, израстваме като страхливи хора, неспособни да поемат рискове.

Лично аз смятам, че на практика е невъзможно един родител да създаде идеалния баланс между грижа за детето, поставяне на граници и предоставяне на автономия, за това дори и най-добрите родители може несъзнателно малко или много да са ни навредили. Просто трябва да работим настоятелно над психиката си, за да опознаем и анализираме вредите които ни е нанесло всеотдайното родителство, да благодарим на близките си за грижата и добрите намерения и да вземем премерени но смели решения за бъдещето си – наши собствени решения, собствени грешки и собствени победи.

Искате да поговорим за тази статия? Напишете коментар във Facebook или ми изпратете e-mail с вашето мнение и не забравяйте да харесате страницата в социалните мрежи или…