Четиво за 2 минути 

Всички имаме в ума си някаква картина, за това което би ни направило напълно щастливи. Всички си представяме как един ден се събуждаме и осъзнаваме, че това за което се борим, е станало реалност. Най-накрая! Преборили сме се!

Почти всеки ден се разхождам по плажа, живея на 800 метра от Средиземно море и си мисля  именно това – преборих се, стигнах до тук, това е краят, това е моментът, в който не желая нищо повече, защото това което имам до скоро ми е изглеждало като мираж. И после се замислям… не идеализирам ли прекалено? За мен щастието е просто – топъл красив град с палми и диви папагали, за друг идеализираната цел са парите, за трети – бракът и децата. Но замисляме ли се какво ни струва всичко това?

Идеалът понякога е по-голям от нас самите, често пътува през поколенията. Човек израства с примера на родители и други близки и изгражда в ума си перфектната картина на чистото щастие и колкото и да се опитва да я реализира, тя винаги е по-хубава когато е въображаема. Аз възприех, до голяма степен, образа на перфектното място от покойния си баща. Много от нас наследяват идеята за успех и благоденствие от родителите си. Това се случва по два начина: позитивен – когато техните виждания до определена степен станат и наши или негативен – тогава, когато в бунта си и стемежа си за независимост възприемаме техните представи за провал като наши такива за успех. Други са по-креативни и създават собствени илюзии вдъхновени от литературата и киното. Трети приемат готови шаблони наложени от модата.

При всички случаи трябва да се замислим какви са мотивите ни да желаем това, което желаем, защото именно то за нас е по-добро от всичко друго. Какво бихме жертвали за него и какво друго би ни направило щастливи, ако не го постигнем.

За мен главният въпрос често е бил „къде“, за други може да е „какво“ или „кой“… но нека се замислим. Знаем ли наистина как да отговорим на тези наши вътрешни въпросителни?

Лесно е да идеализираш Барселона, но също така е лесно да се разочароваш от идеалите си. Случва се да попаднеш там, където винаги си желал да бъдеш, с човека, за когото си мечтал, и изведнъж да се почувстваш несигурен в себе си, недостоен за постиженията си или неразбран в изборите си. Това се случва повече, отколкото може да си представите и не е нещо, за което се говори лесно, защото е трудно да вербализираш страха и несигурността свързани с постигането на желанията ни.

Може би това е кризата на ранната зрялост, може би е връщане към стари въпросителни, за всеки е много индивидуално. Но ако намерите себе си там, където искате да бъдете, не се страхувайте от неудовлетвореността, а се запитайте защо е там.

Искате да поговорим за тази статия? Напишете коментар или ми изпратете e-mail с вашето мнение и не забравяйте да ни харесате във Facebook.