Четиво за 4 минути

Желанието за бързи отговори има повече общо с консуматорството, отколкото с терапията, казва лаканският психоаналитик, Ерик Лоран.

Лоран търси алтернативно бъдеще за човешката психика.

Той е изключително обезпокоен от симплистичния възглед, предложен от някои изследователи, които свеждат функционирането на ума до механизиран мисловен процес. От сериозните изследвания в невронауката и развитието на технологиите добре знаем, че това е прекалено опростяване на един сложен колкото самата вселена въпрос – какво изобщо е съзнанието.

На едно ежедневно и далеч по-скромно ниво, ние психоаналитиците разглеждаме този въпрос по-лично и интимно. Придружаваме човека, който ни се е доверил в търсенето на неговото място в заобикалящата го реалност както и в реалноста която сам е създал вътре в себе си.

В интервю пред израелския вестник Haaretz Лоран коментира:

„Дискурсът в наши дни е, че трябва да сте продуктивни, да притежавате ресурси и най-вече да постигате резултати. Цялата аналитична позиция произлиза именно от факта, че това е рутинния дискурс, в който хората се връщат или в който са потопени, че това е идеалът на епохата, в която живеят. Но какво всъщност искат? Тоест, отвъд факта, че заявяват молбата си, жалбата си, по отношение на рутинния дискурс на днешния ден. Хората казват: „Моля, помогнете ми да се освободя от съмненията, които ме измъчват по отношение на жена ми: тя ли е правилният човек [за мен]? Трябва ли да избера нея или моята любовница? Права ли е тя? Прав ли съм аз?“

Тези хора искат нещо много ясно: „Кажете ми правилното нещо, което да направя с моите страдания, с конфликтите, които не мога да разреша. Дайте ми решението!” Но в крайна сметка това, което всъщност се казват, е: „Аз съм провал във всичко, помогнете ми да се отърва от себе си!” Ако слушате начина, по който хората артикулират своите страдания и техните екзистенциални трудности, винаги съществува напрежение между конкретния аспект, който е ограничен до това, от което [те] искат да се отърват, и желанието за пълна трансформация, желанието да бъдеш някой друг, да живееш според идеалите на времето и да бъдеш освободен от всички противоречия, които съставляват нечия лична история.

Клиничното умение на психоаналитика, в нашата епоха и в по-ранни периоди, може да се види в решението да отговори по един много прецизен начин на отделните елементи, съдържащи се в оплакването на субекта. Някои хора са в състояние през малкия прозорец, създаден от болката им, да получат достъп до сложната амалгама, конструирана от тяхната лична история, докато други не могат. Няма такова нещо като „един размер пасва на всички“.

Едно от изизкванията на нашето време е да се изисква да мислим за себе си като за предприемачи, които трябва да оптомизират живота си. Трябва да мислим повече, да се радваме повече, да имаме по-интензивен сексуален живот. Ако не максимизираме всичко, ние виждаме живота си като провал и ние сме виновни за него. Така че обикновено молбата към терапевта ще бъде: „Моля, поправете ме!“ Това е идеала на суперегото: „Моля, поправете ме, направете ме суперпродуктивен!“ Според мен е по-правилно да се разглежда това като настояване на суперего, което осъжда индивида. В крайна сметка всеки може да възприеме себе си като провал в някакъв смисъл но истината е, че това не е толкова ужасно.“

Цялото интервю на английски език може да прочетете ТУК.

Искате да поговорим за тази статия? Напишете коментар във Facebook или ми изпратете e-mail с вашето мнение и не забравяйте да харесате страницата в социалните мрежи или…