Четиво за 3 минути

Спомням си колко много популярност набра една селф хелп книга,  която твърдеше, че жените са от Венера а мъжете от Марс. Не се учудвам, имайки предвид колко много ни занимава другостта на човека до нас и търсим бързи отговори.

Несъмнено често имаме чувството, че с другия пол сме от различни животински видове или галактики… но истината е, че всеки обитава своята собствена планета.

Какво ще рече това? Ами за начало, никой не чува това, което другият иска да каже и никой не успява напълно да изрази с думи това което мисли и чувства. Това е големият парадокс на езика – той е необятен и все пак винаги нещо му се изплъзва. Така, колкото и добре да общуваме с близките си, винаги има един момент в който просто не се чувстваме напълно разбрани.

Но това което е още по-странно е, че неразбирайки другия, ние чуваме в гласа му нещо което вече съществува в нас. Трудно е да се обясни без примери, за щастие в практиката на един психоаналитик те са много. За да видите по какъв начин тази фантазия се формира у всеки от нас, мога да ви дам тези два хипотетични примера, вдъхновени от случаи по който аз и мои колеги сме работили.

“Ти не можеш”

Млад мъж, който твърди, че винаги се е съпротивлявал срещу авторитета на баща си, така и не се отърсва от посланието, което най-много му вреди, а именно това, че баща му не вярва в него. Отстъпвайки още една крачка назад, отвъд самия му баща, откриваме съмнения в собствените качества натрупвани с години. Бащата не е направил нищо нарочно, че да не даде крила на сина си, но всяка негова критика е била приета през филтъра на една закотвена в ума му фраза “ти не можеш”. Днес всеки коментар на хората около него се възприема болезнено и на нож. Той не защитава само своето мнение в спор с жена си или свой приятел, той защитава със зъби и нокти своето съществуване като субект и това, че животът му не е маркиран от безсилие.

“Никой няма да те обича като мен”

Жена на средна възраст се страхува от живота, защото всичко, което чува и вижда около себе си е, че светът е опасен. Връзката с хиперпротективната ѝ майка ѝ е дала много поводи да мисли, че опасностите са навсякъде и само домът ѝ е донякъде безопасен. Никой не успява, обаче, да я накара да се почувства сигурна и при всеки спор с мъжа и децата си тя чува нейният собствен рефрен – ще бъде изоставена, съвсем съвсем скоро.

Естествено не може да се живее така и това, което правим в процеса на психоанализата е да прочетем между редовете на всички конфликти и спорове този бял шум, тази разрушителна фантазия, през чиято призма всеки от нас вижда света, но за някои е много по-мъчително отколкото за други.

Разбира се, има много начини да си дадем сметка, че всеки е маркиран донякъде от някакви нереалистични страхове и несигурност, но това да се стигне до общия им знаменател е дълго и често мъчително пътешествие.

Прогресът обаче никога не е лесен.

Искате да поговорим за тази статия? Напишете коментар във Facebook или ми изпратете e-mail с вашето мнение и не забравяйте да харесате страницата в социалните мрежи или…